Страници

петък, 6 януари 2012 г.

164 години от рождението на Христо Ботев



Из „Есе за Ботев“, Илия Бешков

„Тоя луд син всели в нас божествената си лудост... Неговият дух се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България. Като дъждовния облак тоя син в най-чист порив напои разораната пръст с алената си кръв и върху нея ведно с вятъра прошумя неговия стих, затрептя като копие, забито в жива плът.

Той опозна своя народ чрез сърцето си, и него даде, за да го запази от безсърдечните. Той даде на земята си своето име, а нас назова “свои братя невръстни”- да помним и да знаем и като него да мрем за тая чудно хубава и вечна майка земя.

Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стигне ли огънят на пламналия дух, обхванал простите народни души? Та какво са робството или свободата пред тоя огън и тая  любов, които нямат начало, нито край. Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни,  ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем, па макар и всред най-тлъсто благоденствие. Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и ожени за вековете, изяви българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото в света на историята, и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи.

Без Ботев няма България! “ На тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и “свободния дух” на тия, които я работят.  Той не пожела да направи повече, защото наистина няма по-велико от това да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва!... И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!“

По–добре не може да бъде казано!
Това великолепно есе на Илия Бешков е писано през 1939 година в Париж. Думите му звучат сякаш са написани днес. Това отделя великите духове от нас, обикновените хора.
 
ПОКЛОН! 

Няма коментари:

Публикуване на коментар